Независимо дали си роден в София или другаде, без съмнение си попадал в по-изолирани и нецентрални части на града, където си имал проблем с ориентацията. Фотография: Калоян Вангелов

В такива моменти си забелязвал, че ако не носиш в себе си компас и Една седмица с безценната карта на втора страница, практически няма как да отличиш „Добър юнак“ от „Резбарска“ или „Попова шапка“ от „Александър Македонски“, защото в София улиците, макар и да имат имена, нямат табели, на които да им пише имената.

Половин ден бях претърсвал един квартал, за да открия някакъв тънък магазин за техника. Имах адреса на едно листче, ала можех да си го сложа където слънце не огрява, защото по нищо не можех да разбера къде се намирам.

Местните, макар и любезни, не можеха да ми помогнат, тъй като и най-възрастните измежду тях не си спомняха имената на улиците. Мистично чувство за обреченост леко повяваше иззад хладните ъгли на старите кооперации.

Същата вечер гледах по Discovery Civilization документален филм за битката за Берлин през май 45-та. Съветският съюз, на ръба на пълното изтощение, хвърлил в последното сражение новобранци от Централна Азия, които: а) за първи път виждали сражение, б) за първи път виждали град, и в) били пуснати директно от родните пустини в сърцето на най-кървавата и мащабна ърбън-битка в човешката история.

Ситуацията се омазвала още повече от обстоятелството, че грамотните измежду тях владеели само кирилица, а имената на щрасетата били на латиница и с леко готически шрифт (още са такива между другото, Берлин винаги е готов за огромни тълпи гости от Азия).

Проблемът с имената на улиците довел до допълнителен и огромен хаос, до истерия и бонус кръвопролития.

Тези дни, посредством тролей, от който не слязох навреме, се озовах в тайнствен и непознат квартал, между края на „Дондуков“ и ИСУЛ. Видях една дълга и диагонална улица и воден от поразителното си чувство за ориентация прецених, че тя би ме извела в района на Сточна гара, от който всъщност се нуждаех. Тръгнах по нея, виждах я за първи път и ми стана интересно как се нарича, но не, табели нямаше по цялата й дължина, освен това се озовах леко, така, в ляво и не съвсем където исках, хванах друга ненаименована улица, която обаче ме заби в двора на тайнствен мелничен комбинат и т.н. Да му пи-и-ип, възкликнах, чувствам се като средноазиатец в Берлин през 45-та!

Живеем в столица с безименни улици. Евентуалният агресор, дори и да владее кирилица, пак няма да може да се ориентира — факт, който безспорно е положителен. Още по-положителен факт би бил обаче, докато чакаме евентуалния грамотен окупатор, Столична община да фане и да сложи тук-там двеста-триста табели с имената на улиците. Чудесно би било отново да сме в състояние да отличим „Лудвиг Ван Бетховен“ от „Хайдут Сидер“ . И няма нужда да са красиви железни табели върху специални стълбове като в европейските столици — добрите стари тенекии, завинтени по ъглите на кооперациите, си бяха окей, върнете поне тях.

Забележка: Този материал бе любезно предоставен на Лукрат от списание „Една седмица в София“.